СТОЯНОВ СРЕЩУ СПИСАРЕВСКИ,

ПРИЯТЕЛСТВО ИЛИ СБЛЪСЪК НА ХАРАКТЕРИ

Всички сме чували за героичния подвиг на Димитър Списаревски, свалил с таран американски бомбардировач, достатъчно известен е и най-големият български летец-изтребител Стоян Стоянов.

Малко хора обаче се замислят какво е общото и различното между двамата, в каква среда са живели, какво ги е мотивирало да излизат срещу противник, превъзхождащ ги числено 20 пъти, понякога 30 пъти, десетина български изтребители срещу 120 американски изтребители и още толкова бомбардировачи, това е установената им всекидневна практика. И все пак, без колебание те носят бойната служба и нанасят поражения на противника доколкото им е възможно.

Приликата между двамата е съдбата им на военни пилоти и това, че са искрени родолюбци. Тук обаче приликите свършват и започват разликите. На първо място разликата е във възрастта и опита.  Докато Стоянов трупа военен опит още в началото на войната, Списаревски трябва да го догонва. Веднага трябва да посочим първия- като специалист и учител, а втория- като ученик и последовател.

Стоянов започва обучението си като възпитаник на Духовната семинария, която оформя светогледа му и го научава на дисциплина. Използва  я за трамплин към военна кариера и се записва в кавалерията, а след това се прехвърля в училище за пилоти.

През 1935 по време на първия си полет самолетът търпи повреда в мъглата и Стоянов едва на загубва живота си, датата е петък 13ти, но съдбата е благосклонна към него. През  1937 на младия пилот се отваря шанс да се обучава в Германия на учебно летище Кауфбойрен и след това преминава в школата за изстребители  Верньойхен  до Берлин. Там той придобива квалификация на старши инструктор, но не без да преживее множество перипетии, като например да победи в демонстрационен въздушен бой немския ас- Венд от  най-елитната ескадра– „Рихтхофен”. Инструкторът бива понижен, очевидно е, че  няма на какво да научи българските пилоти.

Този сблъсък има своя отзвук и му дава висок старт в кариерата. От 1939та Стоянов вече е инструктор в Карлово, първият българин -  обучен на най-съвременните изтребители:  Месершмит 109, на който той обучава и следващите го по стълбицата на развитието пилоти.

Ще изминат още 4 години до първата му въздушна победа през август 1943, когато се изправя пред невъзможен избор. Атакува  челно водещият самолет на ято бомбардировачи B-24 Liberator. Изненадата на противника е голяма. Стоянов прострелва самолета по дължина, машината рухва надолу, докато неговият Месершмит влита на мястото му и с ловки маневри между останалите бомбардировачи, обсипващи го  с огнен ураган се измъква невредим. Години по-късно Стоянов ще сподели, че „първата победа е най-сладка, като първата любов…“. Окрилен от постигнатото, той се връща и нанася сериозни поражения на още един „Освободител“, преди да се оттегли.

Посрещнат възторжено, той е награден лично от Цар Борис III с бял орден „За храброст” -първото награждаване с Ордена след Ньойския договор. Германското командване го награждава с Железен кръст, заедно с проявилия смелост негов колега  Иван Бонев, който също сваля летяща крепост през този ден. Въпреки гордостта от победата, Бонев ще каже: „Ние изобщо не се бием за железни кръстове или ордени“. Защото те се бият за… България.

Стоян Стоянов продължава победния си път с още един свален B-24 Liberator, два поразени P-38 Lightning и  една „Летяща крепост” B-17 , като поврежда още няколко самолета до края на войната. По този начин той е най-резултатният български военен летец и е признат за <ас>, тоест- е свалил над 5 самолета на противника.

С присъщата си скромност Стоянов ще опише в книгата си <Ние бранихме тебе, София> още една победа, при която сваля английски самолет, но победата му остава непризната, защото спасилият се противников пилот – английски майор от гордост не признава, че е бил свален, а уж самолетът му бил разрушен от разразилата се буря. Стоянов махва с ръка и се усмихва на тази история. Той знае, че е постигнал целта си и това му е достатъчно.

Има още една тема, по която летецът предпочита да мълчи, или се изразява в телеграфен стил- семейството. Той се жени за спътницата си в живота- Мина през 1940. Тя го следва навсякъде и е голямата му опора, ражда и отглежда децата му, стоически понасяйки времето от излизането му от дома, до завръщането от боен полет. Стоянов разказа за семейството си бегло и изследователите и до ден днешен не знаят защо. А може би отговорът е лесен- заради тежестите, които го чакат след 9ти септември 1944 и които го следват почти до края на земния му път. Публичният му образ е обречен да бъде на безстрашен авиатор, а не на семеен човек, въпреки, че във втората част на живота си той е репресиран и семейството е неговият последен пристан.

Да обърнем поглед към Димитър Списаревски. Той на пръв поглед няма шанс да достигне майсторството на старши инструктора Стоянов, но всъщност го настига и даже надминава по слава учителя си.

„Има известни личности, които рязко се отличават от околните – срещнеш ли ги веднъж, запомняш ги завинаги…“ – това пише Стоянов за Списаревски в спомените си.

Списаревски е  едър и строен, винаги привлича внимание на околните… За него въздушният бой е ситуация, която го наелектризира по особен начин, прави го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него е нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. Вкопчи ли се в бой, ще се бие до победа, та ако ще и срещу хиляди. Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му е чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влиза в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „Върни се с него или върху него!“

Самият Стоянов е описван като като дребен и свит, тих и съсредоточен. За разлика от него Списаревски е едър и силен, гръмогласен, готов и до бой да стигне, но да защити мнението и честта си. Можем да направим сравнение с други личности от историята ни, докато Стоянов е като Левски- премерен, съсредоточен, фиксиран върху резултатите като следствие на усилена работа и тренировки, то Списаревски е луда глава, експресивен и опортюнист като Ботев и каквото е отношението на ботевското: „сърце мъжко не трае… турчин да му бесней над бащино огнище“, точно по същия начин Списаревски заявява: „Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!“ Точно като Ботев той е пророкувал собствената си смърт и точно като Ботев това не го спира с плам да се хвърля в боя.

Летецът Михаил Григоров споделя: „Винаги, когато той говореше за България и споменаваше нейното име, или разказваше за нейната история, за природните й красоти или пък ставаше дума за достойни българи, гласът му започваше да вибрира, а лицето му се изчервяваше от вътрешно напрежение. Гърдите му се издуваха и той ставаше по-грамаден и внушителен. С гордата си осанка доминираше над всички нас.”

Експлозивният му характер често го вкарва в неприятности- както в изтребителната школа в Германия, където се бие с няколко немски офицери, защитавайки българската чест, така и в България, като на  демонстрация срещу Ньойския диктат, той стига до физическа саморазправа със своя съученик, ремсиста Стоян Гюров,  участващ в контра-демонстрация та по същото време. По спомени на съвременници, го е поставил на мястото му.

За разлика от него Стоянов винаги има друг подход - когато трябва да унижи противника си, той доказва чрез уменията си, че го превъзхожда значително – за това могат да свидетелстват и англичани… и немци, даже и руснаци.

За Списаревски се разказват не една и две истории. Един ден, тичащ запъхтян от гарата към летището, нарежда на подчинените си да изкарат допълнителен самолет за тренировъчните си полети. Те са поразени как се развива ситуацията.

Излитат 3 самолета и той ги отвежда над Пловдив, където спретва цяло авиошоу с циркуси, фигури, атаки, слиза ниско между тепетата... останалите го следват. Долу се събира народ  да ги гледа... Останалите се чудят какво става, защо командирът им прави тази въздушна акробатика? След като каца, Списаревски казва „Днес, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!“

Празнуването започва в местната кръчма „Летец“... На другия ден Списаревски е наказан — и цял месец ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, мърморейки на останалите: „И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!“

В сърцето на Списаревски има място само за България… и за летенето. За празнуване освобождението на Добруджа обаче, той е готов и да не лети известно време.

Той не успява да се ожени, но веднъж  полита със своята приятелка от София Фросия Каблешкова на учебен самолет, като това дава повод на поетите да използват фразата ”Торпили от сърца”.

Списаревски изгаря от желание да се включи в набиращата скорост въздушна война, с месеци не яде и на спи, слуша разказите на колегите си, особено за подвизите на Стоянов и няма търпение за изява. Дълго чака своя звезден миг Списаревски, тук е мястото да споделим, че още при обучението си в Германия, той и негови колеги са пратени да наблюдават въздушните сражения над Ламанша. Списаревски трябва да търпи с години.

Не е чудно, че още в първия си боен полет срещу реален противник той се хвърля като лъв.

20 декември 1943г. той излита с резервна машина, след другите. Когато достига бомбардировачите, въздушният бой вече се води. Сам, измъквайки се американските изтребители, се насочва към група "Либърейтъри" и без да се интересува от прикриващия огън с непрестанна стрелба поврежда тежко и подпалва един бомбардировач, но изразходва всичките си боеприпаси. Без да се колебае, той нанася унищожителен таранен удар на тежък американски бомбардировач, който е разцепен и се разпада във въздуха.

Списаревски намира огнения си край. На погребението му се стичат десетки хиляди хора. Медиите гърмят за подвига му. Летецът печели не само непреходната признателност на софиянци, но тази и на целия български народ.

Радио Лондон коментира въздушния бой така: „Българите трябва да знаят, че ние имаме повече бомбардировачи, отколкото те- летци.“ Казано с английска точност, звучащо като присъда, това изявление никога не успява да спре устрема на българските летци. Но то подчертава разликата между „лудите глави“ и пилотите като Стоянов, които знаят, че и утре… и след година ще трябва да отразяват атаките.

Затова тактиката им не е японска и не е на философията “камикадзе“. Особено за Софиянци, провиращи се в руините на изпепеления си от бомбардировките град, е особено важно да виждат, че ордите на противника никога не са оставени на мира от българските летци. Съпротивата продължава чак до последната бомбардировка… с това не могат да се похвалят нито Луфтвафе, нито императорските асове на Япония, бити и унизени над столиците си.

Списаревски е най-големият герой на българската военна авиация, въпреки, че привидно не може да „влезе в обувките“ на Стоянов. Героичното и обреченото е част от народопсихологията на българина, неслучайно повечето български приказки и митологични мотиви са без „хепиенд“… но, това което също е характерно е очакването за бъдещето, за надеждата, че там- в бъдещето всичко ще бъде наред. Ето какво нито един завоевател не е изкоренил от българското съзнание- убедеността, че винаги има надежда.

Няколко думи за последващите събития.. и за героите. Веднага след войната семейството на Списаревски е подложено на натиск и е разписана заповед за тяхното изселване. Един съветски офицер разбира, че доводите на комунистите се изчерпват с това, че мъртвият герой е бил неблагонадежден, царски офицер. Реакцията на руснака обаче е неочаквана: „Почему так? Он не враг, он погиб для Родины! Он ваш герой!”

Стоянов, който доживява дълбоки старини, също е репресиран… но не може да бъде просто премахнат, защото е национална икона за доблест и мъжка чест. Другарите от Политбюро на комунистическата партия чакат с години, но все пак успяват да го уволнят от армията.

Само на 41 години, Стоянов вече е безработен и забравен, той търси мястото си в обществото през следващите 30 години, захващайки се усърдно с всяка дейност, която може, даже като строителен работник. Реабилитацията му идва чак в началото на 21 век.

Дълги години работи като уредник в музея на Рилския манастир… да, точно така, в задълженията му влиза и миенето на подове. Но съдбата не го изоставя…. един австрийски журналист  е силно впечатлен и пише статия във виенски вестник. Заради статията, Стоянов е привикан в ДС да обяснява как е дал повод за този материал и е станал оръжие на антикомунистическата пропаганда.

Ген-майор Стоян Стоянов умира през 1997г. На погребението му, докато отекват залповете на почетната рота, в небето летят изтребители, за да му окажат последна почит.

Още една странна среща има Стоянов, изпълнявайки задълженията си в Рилския манастир… на посещение идва огромна делегация от СССР, водена от най-големия ас на Съветския Съюз- Александър Покришкин. Стоянов и Покришкин се сблъскват в коридора… Стоянов го пита учтиво: „Вие кой сте?“. Покришкин отвръща: „Аз съм въздушен ас от Втората световна война“, на което българинът отвръща: „Чудна работа! И аз!“

Безспорно, Стоянов и Списаревски са най-известните ни герои от въздушните битки над България. Единият: Списаревски, огнена натура, национална икона- намерил геройската си смърт и превърнал се в символ на България; а другият: асът Стоянов, недостижим по резултатност професионалист, изблъскан встрани и крит в ъгъла десетилетия.

Стоянов разказва за последната им среща. Пилотите празнуват в малка барака до летището… докато Списаревски, наричан от приятелите си Спаич, разказва за бойните си и любовни подвизи под бурните аплодисменти на присъстващите, чува се музика и се лее вино… Стоян Стоянов с тънка усмивка се шмугва в нощта и се прибира в студената си квартира. Той знае, че на сутринта го очаква нов боен полет, даже чувства, от коя посока ще дойде неприятелят…

Моля Ви, запомнете ги и двамата… точно по този начин! Това е история за сблъсък на характери, а не история за дрънкащи оръжия и паради.

Ник Симеонов

“ДВЕ СМЪРТИ НЯМА, БЕЗ ЕДНА – НЕ МОЖЕ!” – Полковник Борис Дрангов (15.III.1872 – 26.V.1917)