Пътешествие в Китай по уж “roads less traveled”

С “Roads less traveled” се означават туристически маршрути, които се посещават по-рядко, има по-малко туристи и пътешествениците имат повече досег  с местните хора. По принцип е така, но не и  в Китай – и по пътищата (разбирай нощни влакове), както и в градовете, в които пристигахме сутрин имаше стълпотворение от хора :)

Двуседмично пътешествие в Китай не може да се опише с 10, 20, 50 или 1000 изречения – всичко е многолико, многоцветно, много-шумно, много-китайско, много – от всичко по много :)

Пристигане

След много удобен полет с Turkish Airlines кацнахме в Гуанджоу (Guangzhou) – един от четирите най-големи града в Китай. Пътуването с метро от летището до гарата (south station) отне час и половина – това беше първият ни сблъсък с китайския мащаб. Оказа се, че за да се качиш на влак в Китай не трябва да имаш джобни ножчета, дезодоранти и т.н. така че, след някаква странна комуникация с жестове, пиктограми и псувни на български се разделихме с някои неща от багажа. След 2-3 часово чакане се метнахме на бързия влак за Гуилин (Guilin), който наистина е бърз – 320км/ч – яко.

Гуилин е смотан град – може би бяхме уморени, може би времето не беше с нас, но все още се чудя какво правят туристите (според всички гидовници) в този град. Намерихме си хотела (близо до гарата) и заспахме. На сутринта, огладнели се метнахме на закуската, за да разберем, че и тя е доста китайска :) Лошо няма – оризови спагети, някви зелени треви, яйце, нещо люто, нещо пържено, нещо като кекс. Поне чаят е супер – където и да седнеш за обяд/вечеря или просто така ти сервират запарен зелен чай. Много го пият този чай – носят си китайците термосчета с чаена смеска и само си доливат гореща вода.

Китайците винаги искат да ти помогнат, дори да не могат или да не знаят как. Например – отиваме с раниците обратно на гарата в Гуилин, за да хванем някакъв транспорт до Янгсуо. На гарата – бомба паднала, няма никой, някви гишета зеят отворени, един спи на моторетка – пред-обедна почивка :) Та един предприемчив китайчун ни вижда, едни такива лутащи се, и отново с помощта на странната комуникация се разбираме, че ни трябва транспорт, спазаряваме с някак си и тръгваме след него. Вървим, вървим, вървим – чудя се – пеша ли ще ходим до Янгсуо, накрая стигаме една кола, натъпкваме се в нея и потегляме, за да попаднем в задръстване. След известно време, китайчунът се възбужда и ни сочи нещо – пак се чудя – забележителност ли ни показва, що ли… Пак със знаци и двустранно мучене и кимане разбираме, че тоя човек ни е завел до автогара, от където тръгват месните рейсове за Янгшуо. Леко (къмто силно) изнервени успяваме да хванем току-що тръгналия автобус. Месните хора ни гледат – какво ли правят двама бели тук? После разбрахме, че китайците супер много се кефят да се снимат с бели – мъже, жени, млади, стари – вадя по една селфи пръчка, ухилват се до уши и се снимат с нас :)

Та се повозихме на най-бавния автобус, който, за да спести пари не ползва магистрала или нормален асфалтиран път, а кара по чакъл, дупки, локви и спира да прибере всеки потенциален пътник. Може да е бавен, но пък имаше телевизор, и филм на него. Класиката „Enter the Dragon“, естествено на китайски, но пък в този филм диалогът не е много силен. Та Брус Лий утрепа сумати гадове и някак си се успокоихме – това е Китай. Малко преди края на филма даже пристигнахме в Янгшуо.

Янгсуо (Yangshuo)

Самото градче не е нещо особено – има 3-4 „пешеходни“ улици, на които продават всякакви джунджурийки, естествено Made in China :). Има доста хора, но за наше учудване – едва 3-4 двойки бели (западни) туристи. Похапнахме китайско – пиле, ориз, фъстъци, моркови, чушки и люто + освежаващия зелен чай. Дори мрачното захлупено небе започна да изглежда по-приветливо. Поразходихме се – извън тези пешеходни улици, Янгшуо прилича на гигантска строителна площадка, а могъщата река Ли е голяма, кафява и пренаселена с туристически кораби. Така че, това дето го пише в LonelyPlanet, колко е хубаво пътуването с такъв кораб от Гуилин до Янгшуо, спокойно може да се пропусне. Попазарихме се с няколко таксита и накрая хванахме едно до Yangshuo Mountain Retreat (N 024° 44.859, E 110° 29.231) (阳朔高田镇凤楼村委王公山脚下(遇, 阳朔). Това да си имаш написан на китайски адресът, до който искаш да стигнеш, е много ценно нещо!

Разположено на брега на не-толкова-могъщата, но също толкова кафявата река Юлонг (юлонг = дракон) и далеч от тълпите на града, това хотелче наистина е „retreat“. Взехме си по едно колело и нашето пътешествие в Китай наистина започна!

Местността около Янгсуо много прилича на заливът Halong във Виетнам, само дето го няма морето – високи карстови кули, обрасли с джунглярска растителност, малки пътчета, които изведнъж свършват в кафявата река, малки селца, от които хората ни гледаха пак с любопитство и усмивки. Стигнахме го емблематичния Moon Hill – хълм, с естествена почти идеално-кръгла огромна дупка в него. Изкачването не е трудно, само че беше доста горещо, така че си носете доста вода. Естествено имаше катерачи – маршрутите започват от категория 5б, та до 8а(+), според гидовника. Гледката е … не може да се опише с думи, те и снимките не мога да представят много точно тази красота, просто трябва да се види. На връщане спряхме да похапнем нещо на пътя (буквално) – не знаехме много както е – имаше тофу, люто и май лук, леко запържено – вкусно беше.

На следващия ден, отново с колелата, тръгнахме нагоре по течението на Юлонг – отново невероятни гледки, леко напомнящи СаПа (Виетнам), жега, почти сами по пътеката покрай реката. След около 2-3 часа стигнахме до МОСТЪТ – както се оказва бил правен много отдавна, без спойки и т.н. – такива сме виждали и в България, та не бяхме много впечатлени, но пък разходката до там си струва. След това се качихме на нещо като сал, велосипедите останаха някъде (и само се надявахме, че ще стигнат където ще слезем от сала), и започна спускането по реката. Много релаксиращо (е, вярно щяхме да се обърнем веднъж, ама лодкарката овладя сала), отново красота от всякъде. Успешно се прибрахме – явно се бяхме разбрали на т.нар. Chinglish къде искаме да отидем :)

Но беше още рано, а и почивката на сала вля нови сили в краката и решихме да отидем до старото (направо антично, според LonelyPlanet) рибарското селище на Xingping (). Оказа се, че не е много близо това място, но от хотела бяха много услужливи да ни организират такси, което да ни чака, докато се мотаме). Xingping може да е било антично готино градче, но вече не е – пак много хора, много строежи, много шум – е, така е в Китай. Обаче, хълмът Laozhai (всъщност една карстова игла) е идеалното място за съзерцаване на залеза на реката Ли. Учудващо, нямаше почти никакви хора – и по-добре, че мястото на върха е доста ограничено и не-обесопасено :). Ами снимки от това място са емблематични за реката Ли и месността около Янгшуо. Въпреки потното изчкаване и трудното слизане на челници, разходката по залез си струва!

Лижан (Lijian)

Цяло денонощие пътувахме – първо изтървахме автобуса за летището – може би за добро, че по оня черен път, я хванем самолета за Kunming, я не; после с един готин таксиджия летяхме по магистралата, след това летяхме със самолет до Kunming, влачихме са с автобус до гарата на Kunming, спахме в влака за Лижан и на сутринта, към 8am успешно финиширахме в центъра на античния град Лижан (нещо като Боженци или Копривщица, но в китайски стил). След едно Starbucks кафе започнахме да си търсим „страноприемницата“ за следващите три дни. Стар град, криви улици, табели на китайски, почти никои не говори английски = 100 % загубване и 2-часово лутане с раниците по тия кадъръми.

След Happy-End-а бяхме малко поубити, но пък беше време за обяд и след кратка консултация с TripAdvisor и наслагване и сверяване на няколко карти на телефона се отправихме към тибетски ресторант. Поръчахме си по картинка, като само можехме да гадаем какво ще получим. Е, традиционния ориз, пиле и зеленчуци се оказа life-saver, защото яхнията с картофи, люто (ама много люти) чушки и пилешки шийки и крачета (не бутчетата, а ходилата на кокошката) беше ястие за another level потребители :). Но пък местни се справяха много добре с това ядене – смучеха, плюеха, храчеха, бърсаха се в покривката – доста потрисаща гледка, докато не разбрахме, че това е нещо нормално – това е начинът да се храниш в китайската култура, хората не се пристискват :)

Лижан е все едно изваден от китайски филм – калръръмрни тески улички, тия типични покриви, вътрешни дворове, сергии, страноприеменци и очакваш всеки момент Джеки Чан да излети от някои прозорец. Шегата на страна – Лижан наистина се използва като декор за снимане на филми за „китайската авиация“. Като се абстрахираш от тълпите китайски туристи, както и от липсата на такива от твоята раса – да, това е възможно – всъщност след някой друг ден въобще не ни правеше впечатление колко и какъв цвят са хората – Лижан е много приятен град. Вярно, това е изкуствено поддържан в това антично състояние квартал на града, но все пак е много китайско.

В покрайнините на града се намира изкуствено езеро, което служи за огледало на един белокаменен мост и пагода – някой ще каже, че е клиширано, но пък си е много красиво. Особено, ако няма облаци и в огледалото се отразява и 5600 метровата планина на нефритения дракон (:)ade Dragon Snow Mountain). Е, имаше облаци, но добихме представа за гледката от други снимки. А и на следващия ден планирахме да се изкачим до където може (4600м) в планината.

Jade Dragon Snow Mountain

Рано сутринта се паркирахме срещи голямата статуя на Мао, от където тръгват маршрутките за планината. След извесно чакане (първото от много през този ден) потеглихме. Пак бяхме единствените „западни“ туристи, за да сме политически коректни. Местните спираха да си купуват кислодорни бутилки, гащеризони и якета под наем – та леко се замислихме, за къде сме тръгнали с едни ветровки.

Чакахме на опашка за билети, на опашка за влизане а парка, на опашка за автобус до кабинковия лифт, на опашка за влизане в станцията на кабинковия лифт… Не може да се отрече, че китайците са майстори в канализирането на тълпите, но с толкова много хора си е цяла наука как да се управляват опашките. Та в ранния следобед вече се бяхме качили на 4100м. Времето беше леко облачно, с леки пръски дъжд – кофти – почти нямаше видимост към върховете. Въпреки това, след всичкото чакане, поехме нагоре по нещо като пътека от дървени скари, разположени върху ледника. Изпреварвахме тежко дишащи и гладно смучещи кислород хора, снимахме се с местните поне 5 пъти и стигнахме до терасата на 4600м. Тук там, от време на време се поотваряше малко небето и се виждаха величествени обледени върхове. Пътят надолу беше скучен, но пак се снимаха с нас.

От долната станция на лифта поехме към едно изкуствено езерце – много си падат там по правенето на изкуствени езерца, така че да се отразява планината. Даже изпече слънце – абе, красота. След това пак чакахме за маршрута до града. Накратко – много чакане, малко кислород, облаци, дъжд, слънце – както си трябва в една планина.

Вечерта минахме през центъра – дискотеки, жива музика, манжда, танцьорки, цигари – яката работа. Не се включихме в купона, че на следващия ден трябваше да хванем самолета за Ченгду (Chengdu) , където ни чакаха гигантските панди.

Чендгу (Chengdu)

След сутрешен самолет, автобус и метро в ранния следобед пристигнахме в Buddha Zen Hotel  - близо до действащ будистки храм, обграден от блокове от по 40-50 етажа. Поразходихме се в квартала и отидохме до центъра на Ченгду, където приветливо ни поздрави огромната статуя на Мао. Градът е голям и забързан, метрото – претъпкано, храната – сичуанска, т.е. мага-люта.

Рано сутринта се паркирахме пред неотворените каси за билети за зоологическата градина на пандите, или както се казва „Chengdu Research Base of Giant Panda Breeding“. Бяхме чели, че е добре да се отиде рано – няма опашки, а и пандите били по-активни преди 8ам. Опашка вече имаше (явно и други хора бяха чели пътеводителя), но останалото е вярно – пандите се хранят към 8ам и след това им се доспива и се скриват някъде… На опашката за билети срещнахме и най-голямата концентрация на западни туристи :) След като отворихме вратите се втурнахме да търсим панди. Всъщност зоологическата градина е един огромен парк в бамбукова гора, има много алеи и разклонения, има и табели на китайски. Та лутайки се по тези алеи се засичахме с хората от опашката и всеки питаше – има ли панди, къде са, намерихте ли ги? Случайно или не, един от работниците в парка започна да ни маха – явно не сме единствените, които са се объркали рано сутрин и ни насочи към т.нар. subadult панди.

Големи сладури са – все едно, че възрастен човек е облякъл костюм на панда и седи и яде бамбук :) Седят, лежат, бутат се, затискат си храната (че да не изчезне), после се поуморят, подремнат за 5 мин и пак хрупкат бамбук. Пандите имат пвсевдо-палец, който ги прави да изглеждат много сръчни. Трудно се откъснахме от това шоу и вече успокоени, че има гигантски панди, започнахме по-систематично да се разхождаме в парка. След време стигнахме до една тълпа, която охкаше и от време на време се смееше – оказа се, че това е мястото където 10-месечните бебе-панди правят шоу. И те похапват, но май повече им се играе – катерят се по дърветата, търкалят се по едно баирче надолу, бутат се, уморява се и подремват :)

Трябва да споменем, че освен гигантски панди има и едни съвсем малки, рижави панди, по-скоро приличащи на еноти или лисици. С много въображение, човек може да си представи тия рижавите за далечни братовчеди на черно-белите тантурести мечки.

На връщане малко пообъркахме транспорта, та сменяхме градски автобуси, но все пак стигнахме в един „стар“ (или изкуствено поддържан така) квартал на Ченгду. Много приятно, направо „бохемско“ (колкото и неадекватно да звучи тази дума в контекста на Китай) място – малки улички, сладкарници, ресторантчета, чайни, магазинчета. И много хора, които пак се снимаха с нас – много обичали чужденците сподели една мацка.

Вечерта поехме към гарата, очакваше ни поредния нощен влак, този пък към Шиан – старата столица на поднебесната империя.

Шиан (Xi’An)

Нощните влакове в Китай са доста комфортни, ако случиш и на компания – даже и приятни. Е, нито веднъж не попаднахме на хора, които говорят поне някакъв минимален английски език, но всички „съквартиранти“ бяха много любезни и грижливи. Когато китайците пътуват с влак, те неминуемо си носят храна в найлонови пликове – имат си кутии с оризови спагети, вакуумирани крачета от пиле, 100-годишни яйца, свински зурлички и уши, желирани сладости и т.н. Та „съквартирантите“ много любезно ни черпеха със всякакви подобни вкусотии – как да откажеш на такива мили хора :)

Шиан е голям, забързан и задъхан град. Докато влизахме с влака в града бяхме заобиколени от безкрайни и безбройни строежи на гигантски жилищни блокове. Хотелът  ни (Grand Soluxe International Hotel) е огромен и негосторпиемен, но пък много близо до гарата и станция на метрото. След кратка почивка се отправихме към т.нар. Muslim Quarter, разположен в самото сърце на стария град. Хапнахме нещо като дюнер с агнешко месо, шиш от неидентифицирано месо и арабски питки. Срещнахме двама австралиеца – явно толкова много им (и ни) се говореше с други хора, че поне час си лафихме на крак – кой къде е ходил, къде ще отиде, какво ще види и т.н. Може би и на нас ни се говореше с други хора вече. Привечер, местните хора започнаха да пускат хвърчила на Drum и Bell Tower-ите, които са красиво осветени през нощта.

Хуашан (Huashan)

Планината Хуа (явно шан е планина на китайски) е една от най-свещените планини в цялата държава (на около 100км от Шиан). Въпреки, че е стръмна и трудно достъпна, планината събира множество вярващи, туристи и невярващи любители на скалисти пейзажи и екстремни преживявания.

Докато стигнем до т.нар. Северен връх (след пътуване с бързия влак, автобусче и лифт) вече беше станало пладне. За наш късмет нямаше нито едно облаче, скалата се беше напекла жестоко, но горещо или не, имахме план да стигнем до Западния връх. Катеренето по изсечени каменни стъпала по тесни скални гребени, тук-там обезопасени с вериги ни отне поне 4 часа.Може би, ако ги нямаше тълпите избрали обратния, по-лек маршрут, щяхме да стигнем и за 2 часа :) Не ни стана много ясно, защо тази планина е свещена, но пък е се откриват невероятни гледки, каменни пагоди и храмове.

Погребаната теракотена армия (Terracotta Warriors)

Близо до Шиан се намира и известна теракотена армия. Преди повече от половин век, един селянин си копаел в мазето (какво ли е копал?) и случайно попаднал на една от фигурите на войн, направен от глина. В днешно време са разкопани над 6000 фигури в естествен човешки ръст, няколко фигури на коне и колесници. Несъмнено, направата на хилядите фигури, скриването им, както и откриването, имат огромен принос към световното културно наследство.

Но… начинът, по който са представени, както и цялостната организация на мястото малко развалят впечатленията – разкопките са организирани в три задушни халета, самите фигури на войни са разположени много ниско, а тълпите хора обикалят по периферията. Много по-добра представа, както и детайли, се добиват от снимки, отколкото посещението на място… Но както се казва – been there, done that – отметнахме :)

Дан‘шя (Danxia geological park)

Поредния нощен влак ни отнесе далече на северозапад, в пустинята Гоби. Гледките станаха сухи, каменни, прашни, появиха се камили, изчезнаха градовете и хората – много познато от миналогодишното пътешествие в Монголия. Целта ни беше планината на дъгата в Дан‘шя, близо до град Жангйе (Zhangye). Самият град не впечатлява с нищо, за това бяхме планирали още същата вечер да хванем нощния влак за Пекин.

Не ни беше много ясно как да стигнем от гарата до тези многоцветни скали и как да се върнем… Качихме се на единствения автобус, барабар с раниците, защото на тази ЖП гара няма left-luggage услуга, или не ни разбраха както търсим. В автобуса започнахме да питаме къде да слезем, но естествено, никой не ни разбра. По едно време, един младеж започна да пише нещо на телефона си – има app-ове, които могат да превеждат между китайски и английски. Ние с облекчение и надежда зачакахме – този човек ни беше разбрал, но явно не може да го каже на английски. Все пак решихме да слезем някъде, където изглеждаше по-като-център на града, след като app-ът на човека ни преведе „You are very handsome“, вместо информация как да стигнем до Дан‘шя :)

На улицата една девойка се смили над объркания ни вид и даже успяхме да се разберем къде искаме да отидем. Тя взе едно такси и нас и ни метна до западната автогара, от където тръгвали автобуси за Дан‘шя. Too good to be true – с автобус може да отидем, но не и да се върнем, защото последния такъв е твърде рано, а ние искахме да видим скалите на залез – тогава червеното, охрата, жълтото, кафявото, зеленото, лилавото и всички други цветове на хълмовете са най-ярки. Но те китайците са го измислили – за връщане имаше нещо като таксита.

Самите скали наистина са толкова цветни, колкото изглеждат на снимките. Ерозията на почвата от ветрове и дъждове е основния „виновник“ за цветните скални пластове. Стояхме до почти тъмно, спазарихме се с една шофьорка и стигнахме обратно в Жангйе. В някакъв пътеводител пишеше за богата на street food улица, но нещо не я намерихме. Хапнахме традиционния ориз с пиле и зеленчуци и някаква неопределена супа, след което попаднахме на един площад, където местни младежи пиеха топла бира и люпиха семки и кестени. До 2ам, когато тръгваше влака, имаше много време и се сляхме с местните, доколкото двама източно-европейци могат да се слеят с тълпа китайчуни :)

Пекин

Прекарахме целия ден във влака – в Пекин пристигнахме към 8pm – дълго, продължително, но за това пък и доста еднообразно пътуване. Два дни в Пекин не стигат за почти нищо, но толкова останаха. Задължителната ни програма включваше патица по пекински и забранения град, точно в този ред :)

Патицата по пекински си беше малък кулинарен празник – глазирана препечена коричка, тънък слой мазнина, крехко месце, мммм, вкусно! През Забраненият град преминахме за около час и нещо, защото толкова време оставаше докато го затворят. Пътьом минахме през парка БенХай – много приятно място, където местни хора танцуват, пеят, играят, карат водни колелета – забавляват се. Разходихме се из т.нар. harong-и – тесни алеи между старите сгради и дворове, където хората похапват по потници, пушат си и наблюдават преминаващите туристи.

Мислихме и за Великата Китайска Стена, но беше много горещо и доста логистично-сложно… Стената си е там – може би следващия път ще стигнем и до нея.

Вместо това, отидохме в арт зона 798. Това са стари складове и помещения на неработеща вече фабрика, в които са обособени арт галерии. Има както традиционно, така и модерно китайско изкуство (whatever it means). Оставаше ни половин ден и решихме да отидем до Храма на Небесата – храм, където императорите са се молили за плодородна година. Самата сграда е архитектурен шедьовър, разположен в приятен парк.  Оказа се, че не сме нацелили много работното време, така че се насладихме на архитектурния шедьовър през дупките на една ограда. От друга страна, обаче, местните хора ни се сториха много интересни и колоритни – едни си бяха образували малък симфоничен оркестър, 4 лели плющяха карти, дядовци играеха манджонг, млади и стари помпаха мускули във фитнес на открито, а групички играеха някаква разновидност на хек, но с нещо като утежнено перце за бадмингтон.

Пекин е огромен, Китай е необятен. Не може да се види всичко, навсякъде, във всеки сезон. Това пътешествие ни показа, не само че план-максимум не винаги може да се реализира, но и надали е толкова важно това - пропускайки някоя забележителност може да обърнеш внимание на хората около теб.