ЗАДУШНИЦА

ИЗ ЧАСТ III

СЦЕНА I

Вилно. – В Базилианския манастир, превърнат в затвор. – Коридор.

Стражи с пушки стоят в дъното. – Няколко млади затворници излизат със свещи из своите килии. – Среднощ.

Якуб

Ще можем ли да се видим?

Адолф

Стражата ракия пие; капралът наш е...

Якуб

Колко е часът?

Адолф

Към полунощ е.

Якуб

Ако ни залови патрулът» капра да ще пребият.

Адолф

Изгаси свещта; пламъкът блести в стъклата.

Гасят свещите.

Патрулът! На портите ще чука дълго,

парола ще даде, ще търсят ключа;

а после – коридора дълъг, и дорде ни пипнат,

ще се разбягаме – затваряй, лягай, хъркай с глас!...

Повикани, излизат друга затворници от килиите.

Жегота

Добър вечер!

Конрад

И ти си тука?

Фрейенд

А знаеш ли, Жегота, ще идем в твоята килия.

Жегота

Килията ми – три крачки, а вий сте много.

Фрейенд

В килията на Конрад да отидем.

Най-далечна е, долепена до стените на черквата;

да викаш или пееш – не чува се оттам...

Влизат в килията на Конрад, стъкват огън и запалват свещи.

Свещеник Лвович

Как и ти попадна тук, Жегота мили?

И кога?

Жегота

Днес ме грабнаха от къщи, право от хармана.

Якуб

Грабнаха те ненадейно?

Жегота

Слушал бях отдавна

за някакво следствие във Вилно.

Не съм досега в тайни заговори влизал.

Измислили са туй – от нас откуп да събират,

а сетне ще ни върнат в къщи.

Томаш

Живееш с таз надежда?

Жегота

Но без вина в Сибир не ще ни пратят!

Нима вина ще ни измислят?

Мълчите, – обяснете ми що става тука,

в какво ни обвиняват, причината коя е?

Томаш

Причината? – Новисолцов е пристигнал от Варшава,

а ти знаеш, навярно характера на господин Сенатора.

Знаеш, че напоследък бил в немилост пред императора,

че най-големите му грижи и старания

да открие заговор във Полша – отишли напразно.

Тогава той решил на Вилно младежта да гони –

и там се той преместил със щаба на шпионите.

И за да може безнаказано да претършува Литва,

и да спечели пак на самодържеца благоволението,

трябва от нашите младежки дружества

афера някаква голяма да изкара

и още много жертви да поднесе на царя.

Жегота

Чак дотам ли е дошло?

Якуб

Я гледай как се наскърбил!

Не знае може би, че със дома си

завинаги се е простил.

Феликс

Няма ли от града новини?

Всички

Новини ли?

Свещеник Лвович

Никакви ли новини?

Адолф

Ян ходи днес на следствие в града,

ала мълчи, не му се ще да разговаря.

Якуб

Хайде, кажи ни нещо, Ян –

какви са новините?

Ян Соболевски (мрачно)

Лоши – откараха днес –

за Сибир двайсет коли.

Жегота

От нашите ли пак събират?

Соболевски

Да – учениците от Жмудз!

Всички

За Сибир ли?

Соболевски

И някак си парадно там

се бяха сбрали много хора.

Неколцина

Значи, откараха ги?

Соболевски

С очите си видях.

Якуб

И моят брат? И всички?

Соболевски

Да, всички, всички до един –

момчета малки, хилави, остригани,

същински новобранци, на нозете – със вериги!

Горките! Най-малкият от тях

на десет години беше само,

оплакваше се, че не може

веригата да вдигне...

Показваше си босите и кървави нозе.

Минава полиц-майстерът.

Запита – що желае.

Добър човек е полиц-майстерът –

веригата разгледа сам.

“Десет фунта – точно, колкото наредбата!”

Изведоха Янчевски – познах го аз,

макар да беше променен,

отслабнал, почернял и някак облагороден.

Той забеляза, че народът плаче,

като го гледа във вериги –

разтърси ги, за да покаже,

че те не са за него тежки.

Тогава шибнаха коне, понесе се колата;

той стана, шапка сне и глас напрегна мощен,

и три пъти извика:

“Още Полша не е загинала!” –

Колата сред тълпата влезе,

но дълго таз ръка, издигната към небесата,

таз черна шапка, като черно знаме,

и таз глава, непосрамена, горда,

насилствено остала без коса,

що виждаше отдалече своята

невинност и позор, която сочи

на всички, издигната над черно множество

глави, като главата на делфин,

предвестница на буря над морето: –

таз ръка и таз глава се врязаха в очите ми,

и ще останат в мисълта ми вечно,

и в пътя на живота ми, като компас

те ще ме поведат към доблестта.

Забравя ли за тях, ти, боже, на небето

за мене забрави.

Свещеникът

Амин за вас!

Всички

И за мене!

Ян Соболевски

Пристигнаха талиги върволица,

в тях вкарваха затворници един след друг.

Последния изведоха.

Изглежда, че се противи.

Горкият, той не може да върви!

Едва стъпи по стълбата – на второто стъпало

и грохна, просна се със цяло тяло.

Той Василевски бе – до нас той бе в съседната килия.

В деня на следствието толкова го биха,

че кръв не бе останала в лицето му.

Дойде войник, пое го и понесе,

обърса скритом той сълзи,

не смогна да се задържи.

Не се отпусна Василевски, не натежа,

а както беше се прострял, така остана,

та носеха го с разперени ръце като колона,

като разпятие.

Тогаз, о братя,

народът изедно въздъхна –

една въздишка от хилядната гръд изтръгната,

дълбока и подземна, наоколо отекна,

като че всички гробове отекнаха под черквата.

Командата я заглуши:

“На оръжие! Марш!” – потеглиха по улицата,

талигата като светкавица изчезна,

след нея друга.

Една е празна!

Там имаше затворник, не виждаше го никой.

Само из под сламата – протегната ръка.

Мъртвешка, синя – като да махаше за сбогом.

Талигата потъна във тълпата,

преди да я разгони бичът.

Те стигнаха пред черквата,

и точно в тоя миг дочух

звънче, когато мъртвият минаваше.

Погледнах – в черквата бе празно.

Ръката на свещеника видях,

издигаща кръвта и тялото Христово,

и рекох: “Господи, ти който по присъда на Пилата,

проля невинната си кръв, за да спасиш земята,

вземи и тая жертва на тирана –

не толкоз свята и не тъй велика,

но също тъй невинна!

Свещеник Лвович

Братя, може би тоз затворник още живее,

сам господ знае, и някога ще го открие.

Да се помолим с молитва за упокоение –

еднаква участ чака утре Бас и мене!

Фрейенд

Спри, позволи да отдъхнем!

Човек се вцепенява от разкази такива,

разплаква се и оглупява.

Я, Феликс, ти разсмей, развесели ни малко,

ти можеш дявола да развеселиш, дрънкало!

Янковски

Додето Лвович за мъртвите чете,

вижте за него каква песенчица ще изпея:

Пее.

Който иска, нека казва,

дево Мария, дево Мария,

ах, престъпниците тия,

дево Мария, дево Мария!

Щом е здрава царска шия,

дево Мария, дево Мария,

докле Новосилцов пие,

дево Мария, дево Мария,

аз не вярвам с нас че ти си,

дево Мария, дево Мария!

Адолф

Феликс, ти трябва да пееш!

Феликс (пее)

Зная, дни идат сурови –

мина, Сибир и окови.

Верен на царя ще бъда,

ще служа нему навсъде.

В тъмните рудници, зная,

желязо с млат ще копая.

Може би някой от него

топор ще изкове за царя.

Ида ли на поселение

ще се оженя с татарка.

Може би моята челяд

палач ще роди за царя.

Заточен нейде – тогава

лен и коноп ще засявам.

Някой от тях ще изкара

нишка със сребро обвита.

Може би ще е честита

примка да стане за царя.

Адолф

Пс ... само Конрад стои тихо, мрачно гледа,

като че ли иска да се изповеда.

Конрад! Той да не е болен?

Феликс

Стой! Тихо!

Ний знаем що значи това!

Сега е полунощ. Това е неговия час!

Сега ще чуем, братя, по-хубава песен !

Имаш ли флейта? Засвири

пак старата мелодия.

Конрад

Песента ми бе в гроба замряла,

кръв усети – и в миг се обажда –

тя вампир е, надига се цяла:

И кръв жажда, кръв жажда, кръв жажда.

Да! Мъст и мъст, аз друго не мога,

мъст с бога и дори без бога!

После всички кръв вража ще пием!

Ще разрежем плътта със секира

и ръце, и нозе ще пробием,

та пред нас да не стане вампирът.

Да! Мъст и мъст – аз друго не мога,

мъст с бога и дори без бога!

И с душата към ада ще тръгнем,

и ще седнем над нея зловещо,

и безсмъртност докле не изтръгнем,

ще я гризем, догдето усеща.

Да! Мъст и мъст, аз друго не мога,

мъст с бога и дори без бога!

Издигам се, летя –

орел на връх скалата,

над всички людски племена,

между пророците над времената.

Оттук аз черни облаци

във бъдното далече

разсичам на зеницата

със меча.

С ръцете, като с вихъра,

мъглите му разкъсвам.

Разсветва. Ясно е. От върха

народите гледам,

и зорко тъй ще търся...

В книгата на Сибила виждам

световните съдбини.

Гледай, гледай – тя разкрита е –

събития вековни,

бъдните години като малки птички

пред орела бягат,

гледай как се те снишават,

на земята лягат –

ятото им в пясък се зарина.

Със очите на сокола

аз ще ги настигна,

с нокти и със шипове

ще ги хвана и разкъсам.

Но какво се там надига

и разперя си крилата

и засланя всичко,

с крила черни като облак буреносен,

цялото небе закрива.

Не е ли гарван? –

Огромен гарван се задава,

той с око ме предизвиква

гледа в мойта мисъл,

мисъл на орел, и я омотава.

Кой си ти, хей, кой си – отговори –

– Аз съм гръмовлада!

Стрелна ме в очите, като с дим удари,

и мъти мисълта ми!

Няколко затворници

Какво говори той? Хей, успокой се!

Хващат го.

Конрад

Стойте, стойте, с гарвана слових се аз –

мислите си аз, догдето

разплета! Песента си ще довърша,

ще довърша, ще довърша!

Свещеник Лвович

Стига тия песни!

Жегота

Стига!

Капралът

Стига! С нами бог!

Звънеца – чувате ли? Патрулът на обход е!

Във килиите!

Един от затворниците

Гледа през прозореца.

Портите отварят. Конрад припадна!

Да го оставим! – Сам, сам, сам! Всички се разбягват.

СЦЕНА II

Импровизация

Конрад

След дълго мълчание

Самотност! – На певеца защо ли са люде?

Кой мойта цяла мисъл от тях ще обгърне?

На моя дух лъчите чий поглед ще зърне?

Злочест е, който с песни за всички се труди!

С език гласът се лъже, а с глас – мисълта –

излитне, без да свари наистина тя

във реч да се извае. Слова мисълта ни

поглъщат и се гърчат над нея – тя тъне.

Над глух поток подпочвен тъй пластът трепери.

По тоя земен трепет кой може измери

глъбта на бездни скрити

и пътя на водите?

В душата бликва чувство, клокочи, прелива,

подобно кръв във жили дълбоки и тесни,

а блед румянец само по бузи избива –

тъй мойто чувство виждат в изпетите песни.

Звезда си, песен моя, отвъд небосклона!

И ничий земен поглед не ще те догони,

и стъклени криле, ако ще да разпери –

пак твоя млечен път той едва ще намери,

едва ще предусети

слънца и комети,

които не ще изчисли и измери.

Вий, песни, полетете!

Ни слух, ни поглед хорски на вас са потребни!

В душевна глъб се гмурвайте,

в мисловна вие се втурвайте.

като води подземни, като звезди наднебни!

Ти, боже, ти, природо! Послушайте вие –

за вас достойни звуци таз музика крие,

туй пение с пълен глас!

Че майстор съм аз!

Аз, майсторът, ръце в небесата протягам

и по звездите пръсти слагам,

тъй както по клавиши на мощен хармониум.

Ту с удари дълги, ту с къси

раздвижвам звездите с духа си.

Потичат милиони съзвучия в безкрая,

аз всеки тон изтръгвам и всеки тон зная,

деля ги, съчетавам, разлъчвам ги в ритъм,

в дъга, в акорди, в строфи богато ги сплитам,

разливам ги в звуци и сбирам във мълнии!

Ръце отдръпвам мигом и вдигам нагоре –

накрая на свят и век.

Хармониумът секва, клавишите в порив

заглъхват с протяжен ек.

Сам пея аз и слушам сам своите песни –

проточени, ехтящи вихрушки понесени.

И те рода човешки пронизват от свода,

ту стенат, ту реват като буря стогърла,

и глухо век на век с ехтеж ги прехвърля.

Аз всеки звук високо в пространствата водя,

в окото ми тръпне, в ухото ми шъпне,

тъй вятър вълните люлее.

Аз ясно го виждам къде е –

в надоблачна вие недостъпна.

За бог и за природа достойно си, пение!

Това нима е песен – това е творение!

Такава песен сила, и подвиг, и мъдрост е –

велика песен – безсмъртие!

Усещам аз безсмъртие, безсмъртие създавам.

Какво ти по-велико си, боже, направил?

Я виж: от себе си самия – тез мисли добивам,

въплътявам ги в думи и ето,

те литват в небето,

широко се пръсват, разливат,

кръжат, играят и светят:

далечни, но пак осезаеми.

И тяхната прелест замайва ме.

Закръгленост още усещам

в дланта си – ваятелка веща.

С напрегната мисъл гадая

за техния полет в безкрая.

Обичам ви, деца мои изкусни!

Мисли мои, звезди мои!

Чувства мои, вихри мои!

Сред вас като баща съм сред рожбите свои –

вий, всички мои!

Потъпквам ви, поети знаменити,

пророци, мъдреци, творци, които

светът широк прослави!

Да бяхте живи, както плодът на духа ви!

Да бихте чули всички овации шумни,

и слава всекидневна със блясък да лумне,

да бихте вий узнали и всички възхвали,

до облаците чак да ви: вдигнат престол,

да би ви осиял и лъчист ореол –

от лаврови корони, от химни-хваления,

през вековете сбрани от ред поколения –

не бихте се упили от своята мощ,

от своето щастие,

тъй както аз през тая самотна нощ,

когато самин във себе си пея, и пея за мен самия!

Да! С ум, с чувствителност и мощ съм дарен!

До днес така високо не съм се издигал.

Възмогвам се с все сила, зенита си стигам.

Сега ще разбера

дали съм най-велик

или просто надменен!

Съдбовен миг!

Крилете на духа си най-силно изпъвам.

Едничък миг такъв е –

мигът на Самсон,

когато сляп и вързан, във мисли потъвал.

Ще хвърля свойта плът.

Освободен духът

ще си опне крилете.

За полет ламтя!

Из тоя кръговрат на звезди и планети

далеч ще излетя!

Ще стигна отвъд небосвода

граничния предел на творец и природа!

Аз имам, вижте, имам крила на орел,

простряни без предел!

Разкрилям ги! От залез до изгрев ще стигна!

С лявото в миналото,

с дясното в бъдещето

ще ударя! И право по лъчите на чувството мое

дотам ще се вдигна –

където той е!

Отдето ще мога

най-дръзко да надзърна направо в сърцето

на бога!

О ти! За тебе казват, че чувствуваш в небето!

Аз тук съм! Аз пристигнах. Мощта ми видя ли?

Чак тук крилото мое досяга, разбра ли?

Но аз човек съм! Долу е моето тяло.

Земята ми е мила, притегля ме с все сила.

Там любих, там оставих сърце наболяло

във свойта родина.

Но мойта земна обич в широкия свят

не спря върху един единствен човек,

не кацна като бръмбар в един розов цвят,

в едно семейство само, в един само век –

обичам цял народ! Обгръщам в обятия

всички негови

минали и бъдни

поколения!

Притискам ги тук, до гръдта

като другар и влюбен,

като съпруг и баща.

Аз искам тоз народ да издигна, пробудя!

Аз искам да го сторя щастлив и крилат,

аз искам с него да зачудя

целия свят!

Но нямам власт.

От теб съм длъжен

да я добия аз!

Дойдох въоръжен

с мощта на мисълта.

С оная мисъл, дето

изтръгнах от небето,

от твоите гръмове в нощта.

Тя полета на твоите планети обхвана,

проникна тя дълбоко до дън-океана.

И още нещо имам – мощта величава –

оная мощ, която човек не раздава,

с която не шуми –

аз имам чувство! Скрито във себе си то е!

И само тъй понявга през думите мои

като, вулкан дими.

Аз тая мощ не взех от дървото на рая,

не я откъснах аз със плода да узная

кое добро и зло е в битейските тайни,

и не от мъдри книги, и не от предания,

и не от загадки незнайни,

и не от ребус решен,

и не от магични гадания –

аз творец съм роден!

Оттам дошла е мойта сила,

отде и твоята се е добила.

Ти имаш я, не се боиш

да я загубиш в страшен час.

И виж: не се боя и аз!

Аз взех оттам, отдето си взел ти самия

око могъщо, остро, и в изблик на тия

върховни мои сили, когато нагоре

в безбрежни простори

подиря облачните върволици

и чуя прелетните птици

с едва забележими криле полетели,

поискам ли внезапно с очи запламтели

да ги възпра във плен небесен –

тогава пее тъжна песен

от мен завпримченото ято

и не успява твоят вятър

да го освободи, разгони,

докле от тия небосклони

не го отпусна аз.

А с цялата страст

и сила на духа си – далечна комета

погледна ли – завчас

се приковава тя и не мърда, догдето

не я отпусна аз.

И само грешните – за чудо –

нищожни, но безсмъртни люде

не мога да владея – не са подчинени

на тебе и на мене!

Аз диря средство, ето,

чак тука на небето.

Властта, която имам над цяла природа –

над хорските души да обладавам!

И както птици и съзвездия командвам по свода,

тъй искам ближните да управлявам!

Не с оръжие – оръжие го отбива.

Не с песен – тя бавно узрява.

Не с наука – тя бързо изгнива.

Не със чудо – прекален шум надава.

Да властвам с чувството, което е в мене,

тъй както ти владееш навред спотаено.

Каквото искам – да постигам!

Каквото мисля – нека мигом

отгатват и извършват безбройните хора!

Така щастливи ще ги сторя!

А щом се съпротивят –

да страдат и загиват!

И нека бъдат всички човеци от мене

като слова и мисли овладени,

с които, щом поискам, се въззема

постройка стройна на поема.

Отколе се шепти,

че тъй владееш ти!

Ти знаеш: мисълта не покварил съм аз

и словото, ти знаеш, не съм умъртвил.

Да би ме надарил ти със същата власт

и над душите, тогаз

народа мой изцяло бих пресътворил,

тъй както песен жива!

И по-голямо чудо бих сторил от теб –

запял бих песен щастлива!

Ти дай ми само власт – властта над душите!

Така презирам тая мъртвешка постройка,

която “свят” наричат и хвалят тълпите,

така я ненавиждам, че словото мое

не съм опитвал аз дали

за миг не ще я повали

от горе до долу!

Но в себе си усещам: ако своята воля

аз свия на юмрук и напрегна я цяла

и в миг се разряза

аз може би ще угася

на свода сто звезди и самин ще запаля

сто нови звезди!

Защото съм безсмъртен! В света се роди

безсмъртен не един. Но из пътя световен

не срещнах по-върховен!

Най-висш си в небесата! Теб диря отколе –

аз, най-върховен долу, в приземни юдоли.

Отгатвам: съществуваш, макар че все още

не съм те срещнал аз.

И нека тук се сблъскам със твойто надмощие!

Аз искам, дай ми власт!

Или пък покажи ми ти пътя към нея!

Душите да владея!

Аз чувал съм за разни пророци старинни –

на душите властелини.

Такива са били –

аз вярвам. Но каквото и те са могли,

мога и аз!

Ти дай ми друга власт!

Аз искам тъй да властвам – ти както умееш!

Душите да владея – ти както владееш!

Дълго мълчание.

С ирония:

Мълчиш! Мълчиш! Така ли? – Аз вече те зная

какъв си, как владееш... Разбрах те накрая!

Кой каза, че си обич? Измама!

Ти мъдрост си само.

Човек ще се домогне до твойто лице

със мисъл, а не със сърце!

И твойта горда сила човек би описал

не със сърце, а със мисъл!

Тоз, който в книги ден и нощ,

във цифри, трупове, метали

е ровил – само той можал е

да придобие твойта мощ:

открил отрова, пара, газ,

открил барут и светлина,

и вяра, и законна власт

над цели племена.

Ти предоставил си света

единствено на мисълта.

А пък сърцето на човека

на вечна мъка си обрекъл.

Най-мъничък живот на мен е дарен.

А най-огромно чувство е вложено в мен.

Мълчание.

Какво си, чувство мое?

— Искрица само.

Животът мой какво е?

— Миг един само.

Какво е днес гърмът, който утре ще тресне?

— Искрица само.

Какво са вековете, от книги известни?

— Миг един само.

А тоя малък мир – човекът – отде е?

—- От искрица само.

Ами смъртта, която на прах ще пилее мислите мои, какво е?

— Миг един само.

Що бил е бог, преди да излъчи всемира?

— Искрица само.

Що вечност е, когато светът ще умира?

— Миг един само.

Глас отляво:

Ще яхна

душата

като кон

вихрогон! Хоп, хоп!

В галоп! В галоп!

Глас отдясно:

Що за бяс

в тоя глас? Да го браним от зло,

да заслоним с крило

туй чело.

Разпалиш ли искрата, продължиш ли мигът –

те творят и рушат!

Смело! Смело! Нека безкрай продължим

и разтегнем тоз миг!

Смело! Смело! Нека подхванем и разгорим

искрата във огън велик!

Сега добре е! Още веднаж те зова!

Душата си откривам във тия слова.

Мълчиш! Мълчиш!

Нали си се сражавал

ти със самия дявол?

Днес аз те призовавам, виж!

Не ме презирай само! Не ще се предам!

Макар че сам пристигнах, съвсем не съм сам!

Чрез своето сърце сбратимен съм там долу

с велик народ! Аз имам войски и престоли.

А богохулник ако бях,

със теб двубой по-кървав от дявола щях

да почна с открито лице!

Той с разум е воювал, а аз те призовавам

сърце срещу сърце!

Обичах, страдах, в мъки и любов възмъжавах.

Когато ти ми грабна, когато отне ми

единственото щастие – в ридания неми

аз своите пестници

разкървавих о своята собствена гръд,

но нито един път не ги издигнах с укор към твойто небе!

Глас:

Аз коня в простора

на птица ще сторя

с криле на орел и буен и смел!

Лети без предел!

Глас:

Ти, падаща звезда!

Какъв бяс

те тласка в пропастта?

В родината сега въплътен съм с духа си.

Родината и аз сме едно.

Душата дейна аз съм погълнал с плътта си

“Милион” се наричам,

защото за милиони

аз страдам и обичам!

Към своя беден роден край

отправям днеска поглед на син изтерзан,

видял баща си в мъки на кръст прикован.

Усещам всички болки на своя народ,

тъй както майка в свойта утроба долавя

дълбоко всяка болка на нейния плод.

Безумствам, страдам аз, а в небето далечно

ти весело и мъдро света управляваш

и съдиш вечно.

И казват, че ти не грешиш!

Но чуй, ако е вярно, каквото съм слушал

с доверие синовно, от детски години,

че ти си пълен с обич... Ако си обичал

наистина, кога си създавал света,

и свойта рожба гледаш с любов на баща,

ако едно-едничко сърце сред безброя

от зверове си сложил в ковчега на Ноя

и с бащинска закрила спасил от потопа,

ако това сърце не е изрод, роден

по някаква случайност, и в скорошен ден,

ако ли не угасне, преди да отрасне...

чувствителност, братско участие,

ако под твойта власт не означават безвластие...

Когато с вик “Спаси ни!” зоват милиони,

ако не виждаш в тях само цифри-колони...

Ако е нужна тук, в твоя свят любовта,

ако не е една твоя грешка и тя ...

Глас:

На хидра аз орела

ще претворя!

Очите му ще издера!

В атака! Смело!

Огън! Тласък!

Гръм! Трясък!

Глас:

Блуждаеща комето

в небето!

От слънцето ясно

изтръгната!

На твойто летене бясно

где е края?

В безкрая, в безкрая!

Мълчиш! Разкрих до дъно сърцето си аз.

Заклинам те сега: о, дай ми власт!

Поне частица малка ми дай от властта,

която се постига с надменност в света!

Дори с една такава нищожна частичка

аз колко щастие сътворил бих за всички!

Мълчиш! За разума дай, щом не за сърцето!

От ангели и хора аз пръв съм! И ето,

че по-добре от всеки архангел те зная.

Заслужих половина от твойта власт! Дай я!

Не съм ли прав, кажи ми! Мълчиш! Отговаряй!

В десницата си крепка осланяш се с вяра.

Но знай, че туй, което умът не събаря –

чувството изгаря!

Ти виждаш мойто чувство – огнище пламтящо.

По-буйно да избухне – го стягам, обхващам

във обръча железен на своята воля!

Така снаряда вбиват на топа във ствола,

преди да изгърми...

Глас : Огън! Пали!

Глас:

Милост! Моли!

Обаждай се! Ще стрелям във твойта природа!

Ако не я превърна във куп съсипии,

аз твоите царства ще раздрусам издъно!

И своя вик ще пратя на всички страни,

та цялата вселена

да чуй изумена –

от потомство на потомство да ечи непрестанен:

“Не си баща на света, а ти си ...”

Гласът на дявола:

Тиранин!

Кондрад стои един миг, залита и пада.

СЦЕНА VII

Варшавски салон.

Няколко висши чиновници, няколко знаменити писатели, няколко дами от висшето общество, няколко генерали и щабни офицери, всички на крак пият чай при масичката. Близо до вратите няколко младежи и двама стари поляци. Разговарят живо – при масичката – на френски, до вратата – на полски.

При вратата

Зенон Немоевски

Значи, у вас, във Вилно,

също така е зле.

Адолф

Ах, у нас е по-зле още;

у нас се лее кръв!

Зенон

Кръв ли?

Адолф

Но не на бойното поле,

а от ръката на джелата,

и не от меч, а от камшик.

По-тихо говорят.

При масичката

Графът

Та балът бил блестящ?

Военни имаше ли много?

Шамбеланът

Чух, че било като в черква празно.

I дама

Напротив – пълно.

Графът

И блестящо ?

II дама

Могло би много да ви се разказва.

Камерюнкерът

Слугите бяха цяла чета,

но входа бе така задръстен

при бюфета, че не получих нито чаша вино,

ни парче пастет –

прислужваше се зле.

Чува се смях между мъжете.

Първа дама

Смейте се, господа,

казвайте кой каквото ще,

но във Варшава беше нужно

туй лице.

При вратата.

3енон

Циховски бил освободен?

Адолф

Аз го познавам,

тъкмо ходих да го питам,

та вестта да пръсна после

между нашите във Литва.

3енон

Трябва между нас да има

връзка, инак е опасно,

разделени – залудо ний всички ще изгинем!

Млада дама

А какви мъки изтърпял!

Ужасно!

Приказват по-тихо.

При масичките

Генералът (към писател)

Е, кажи най-после стиховете,

докога ще те придумвам?

I писател

Не ги знам наизуст.

Генералът

Преструваш се, аз виждам

корицата под фрака –

ти винаги със себе си ги носиш!

Виж! Дамите ви чакат.

I писател

Дамите сами са литераторки големи,

те декламират стихове

на френски повече от мене.

Генералът (приближава се към дамите)

Ще моля само дамите

смехът си да прикриват.

I дама

Но тука “четене” ли се

устройва, генерале?

Макар че полски знам,

но стихове на полски не разбирам.

Генералът (към офицера)

Тя има право, полски стихове

веднага биха досадили.

Сочи към поста.

В хиляда стихове възпяват

как са садили грах.

I писател (на себе си)

Излизат . . .

Към генерала.

Гърдите бих си изморил

със тия дълги стихове.

Генералът (към офицера)

Добре е, че не иска да чете,

той инак би ни досадил.

Млада дама

Отделя се от групата младежи, които стоят при

вратата, и приближава масата.

Но това е ужасно!

Чуйте, господа! Разрешете!

Към Адолф

На господата, моля, разкажете

за Циховски!

Шамбеланът (на себе си)

Да слушаш за такива работи

е някак си опасно,

а да излезеш всред разказа –

ще е ужасно.

Излиза.

Стар поляк

Три поколения откакто

насилието ни измъчва –

то мъчеше бащите, сега децата и децата им.

Адолф

Всички се доближават до него и слушат.

Познавам го, когато бях дете –

той беше още млад,

жив, остроумен, весел,

прославен с хубостта си;

другар отличен –

гдето се явеше,

забавно ставаше и весело.

Тогава щеше да се жени.

Носеше ни, помня, подаръци от годеницата

и канеше на сватба.

А после дълго не дойде;

говореше се у дома –

безследно някъде изчезнал

или че тайно бил забягнал

и че го дирела властта,

но още не била в следите му.

Най-после казаха: “Удавил се!”

Полицията с факти потвърди:

— Палтото му намерили край Висла,

донесоха го на жена му –

ясно бе, че е загинал;

трупът не се намери.

Тъй година цяла се измина.

Разпитваха защо се е убил.

И жалиха, и плакаха,

додето го забравиха.

Години минаха, ала веднъж

затворници откарвали от манастира в Белведер.

По улиците стража,

всеки в своя дом се крие –

и зад зида извикал някой:

“Затворници, кои сте вие?”

Сто имена се отзовали –

измежду тях се чуло – и неговото.

Обадиха и на жена му.

Започнаха писма, прошения, молби –

но нищо друго вече не узнахме.

Минават още три години .. .

Забравен, без следа...

Но неизвестно кой разправял из Варшава,

че бил жив той, че го измъчвали да се признае,

че нощем не му давали да спи,

че хранели го със солено,

а му не давали вода,

че с опиум го упоявали

и плашели с ужасни маски,

по стъпалата и под мишците

го гъделичкали на голо...

Но скоро други бяха арестувани –

за тях да се говори почна,

забравиха го всички,

да го забрави само жена му не можа.

Пред дома й веднъж се позвънило нощем,

отворили: стоят въоръжени люде

и с тях един затворник – той!

Поискали перо и книга,

и подпис,

че жив пристига от затвора.

Получили му подписа,

заплашвали го с пръст, че ако...

и без да свършат – отишли си,

тъй както и дошли.

Това бил той!

Наскоро срещнах го в кола, извън града.

Казаха ми: “Това е той” –

но аз не го познах. Бе напълнял,

ала с такава ужасна пълнота –

от недобрия въздух, от лошата храна:

подпухнали и жълти – бузите, косата –

окапала, с полувековни бръчки бе челото.

Поздравих го. Не ме позна,

не искаше да ми приказва.

Разправям кой съм,

той ме гледа безучастно.

Когато почнах по-подробно

за старото познанство,

той втренчи в мене поглед изпитливо.

Ах! Всичко що е изтърпял –

всички дневни мъки,

премисленото през безсънни нощи

съзрях в окото му веднага!

Ужасно беше туй око:

зениците приличаха на стъклени мъниста,

като затворнишки прозорци със решетки,

цветът им сив, като на паяжина,

но когато погледнеш отстрана,

блестят като дъга, и виждаш кървава ръжда

и искри, и петна; направо да проникнеш в тях е

невъзможно;

загубили са бистротата – но личи отвън,

че дълго са в подземие лежали,

всред влага, пустота и мрак. След месец пак отидох. Мислех –

успял е да се посъвземе,

да си възвърне паметта.

Но толкоз хиляди деня

под следствие е бил държан

и толкоз хиляди нощи

със себе си е разговарял,

години толкоз са го мъчили

с разпитването си тираните,

години толкоз са го слушали

на хладните стени ушите,

а цялата защита е била мълчание,

а цялото му общество

били са сенките незрими...

И чудно ли е, веселият град

не заличи за месец туй, което

той бе получил от затвора

през тия двадесет години.

Денят за него е доносчик,

а слънцето шпионин верен,

домашните му – строга стража,

а гостът – неизменен враг.

Когато някой у дома му

отиде да го посети,

щом само дръжката похване

на някоя врата – бледнее

н мисли той, че вече идат

да го разпитват там отново.

Обръща се, глава с ръка подпира,

изглежда – мислите си тъй събира,

уста затиска –

да не се сами проронят думите,

очи навежда –

да не отгатнат нещо в тях шпионите.

Запитан – мислейки, че е в затвора,

той бяга в къта и се крие

всред сенките далече от прозореца –

и крясва тия думи само:

“Не зная нищо аз! Не мога нищо каза!”

Пред него дълго плакаха детето и жена му,

додето превъзмогнаха

отвращението и страха му.

Затворникът за миналото си обича да разказва

и мислех, че и той сам най-добре ще го разкаже.

Ще изнесе на свят, изпод земята и палачите,

историята си – история на всичките герои полски,

че Полша днес живее и цъфти

всред сенките подземни,

че нейната история се пише

в Сибир, в занданите и в крепостите.

И какво той отговори, когато го запитах?

За своите страдания той вече нищо си не спомнял.

Не помнил. Паметта му цялата изписана

като херкуланска книга – прогнила под земята,

и сам възкръсналият автор

не може в нея да чете.

Промълви само: “Бога за това ще питам,

той всичко е записал, всичко ще ми предаде.”

Адолф изтрива очи. Дълго мълчание.

Млада дама (към писател)

Защо не щете, господа, да пишете това?

Графът

Нека старият Немцевич в мемоарите си го впише.

Той, чух, че трупал разни непотребни там книжа.

I писател

Това е история!

II писател

Страшна!

Камерюнкер

Но, ей богу, прекрасна.

I писател

Такива случки може да се слушат,

но кой ще ги чете? И моля ви, как може да се пее

за събития съвременни?

Та вместо митология

тук имаме фактически свидетели,

и после – съществува ясен,

свят закон за изкуството –

поетите да чакат трябва,

докато – докато...

Един младеж (към писателя)

Докога?

Та колко време трябва да се чака,

докато свежият предмет,

като смокиня се озахари,

като тютюн се отлежи?

I писател

Няма правило определено.

II писател

Около сто години средно.

I писател

Това е малко.

III писател

Хиляда, две хиляди.

IV писател

А мене ми се струва,

че не пречи никак,

ако е нова темата;

жално само, че тя не е народна – полска.

Народът ни с гостоприемство се гордее,

живее просто и сцените на ужас и насилие

той не обича.

Например да се пее за стадата,

сенките, задирянията на селските момчета и момичета,

че ний славяните обичаме идилии.

I писател

Надявам се, че и през ум дори

не ще ви мине

за някой, който ял солено,

във стихове да пишете.

Аз казвам, че не може

поезия да се намери

там, гдето няма полировка,

а полировка невъзможно е

да има без крале:

дворецът е мерило

на хубост и на слава.

Ах, Полша ще загине,

загдето нямаме дворец във Варшава!

Камерюнкеръг

Как нямаме дворец?

Това ме много удивлява:

та аз нали съм майстора на церемониала!

Графът (на ухото на камерюнкера)

Да щеше на наместника да кажеш думица едничка –

жена ми би могла да бъде първата камериерка.

Високо.

Но уви, високите чинове са само за аристократите,

ний – не можем се вреди в палатите.

Втори граф

Наскоро получил титлата.

Аристокрацията е винаги подпора на свободата!

От Британия да вземат пример господата.

Започва политическа препирня. Младежите излизат.

I младеж

Ах, че измамници, сопа за тях, сопа!

А. Г.

Въже за тях и кука!

Бих им показал аз един дворец.

Н.

Какво да правим? Гледайте, приятели!

Такива хора днес стоят начело на народа ни?

Висоцки

Кажи по-скоро, че стоят отгоре.

Нашият народ е като лава,

отгоре е студена, твърда, суха, гнусна,

но вътрешният огън и след сто години не престава

да плюем на черупката и вътре да се спуснем!