няколко стопаджийски случки

както правят авторите в изложбата „из-в-местване“, галерия „ирида“

от юрий вълковски

От 17 години пътувам на стоп. Иначе със сигурност нямаше да събера смелост да се изправя пред вас. Защото всъщност нямам една история - историите минават покрай мен и аз просто ще се опитам да спра няколко.

за пръв път пътувах на стоп от Габрово за Стражица с един габровски пънкар (сега е прокурор, между другото) през есента на 1988 г. Можете да си ни представите - аз, хлапак на 14 години, а той - близо двуметров пънкар с гребен. Естествено беше пълен провал, едвам стигнахме до Търново. Но тогава научих първия си урок по стоп - една милиционерска кола бавно минаваше покрай нас, когато Чоко ми каза: „На тези никога не им махай, те винаги спират.“
След години един младеж на пътя ми даде друг съвет - за стопаджията имало три правила: „Винаги чист, усмихнат и след завой.“ Това последното не го разбрах много, аз лично предпочитам правите отсечки, но за другите е абсолютно прав. Нали се сещате, че шофьорът има само няколко секунди, за да прецени дали да те качи, или да те остави на пътя...
С Джони изминахме 75-те километра от Бургас до Петолъчката за 4 часа. Запознахме се няколко часа преди това в градинката на Созопол, където някакви типове черпеха цяла нощ (твърдяха, че единият от тях се е оженил вчера, жена с тях нямаше), и затова и двамата имахме доста странен вид. Едното око на Джони беше страшно зачервено, направо светеше, а на мен не ми се закопчаваше копчето и ципа на дънките и постоянно ги придърпвах нагоре. Но пък имахме много време да си говорим, страхотно беше. Джони ме научи да поздравявам тираджиите и да им пожелавам късмет с вдигнат палец. Не да ги стопирам, а да ги поздравявам! Казваше: „Те са ни приятели. Като ги поздравиш, дори и да не могат да ти спрат, ще им се прииска.“ Това работи, да знаете!
замисляли ли сте се защо спират шофьорите? По различни причини. Веднъж един ни качи до Троян и на слизане ние се скъсахме да му благодарим: „Ама благодаря ви, много благодарим...“ Той ни изслуша и каза: „Не бе, амортисьорите ми са много зле и така, като карам повече хора, и по-малко друса.“
Веднъж един шофьор с влизането ми в колата ме попита дали имам огънче. Вече си беше сложил цигарата в устата, намирахме се насред едно поле и наблизо нямаше абсолютно нищо. Сигурно много, много му се е пушило. Е, нямах огънче. Ама побързах да се кача.
Като попитах един друг шофьор защо ни е спрял, той каза: „По принцип нямах намерение да ви спирам, ама съм чувал, че стопаджиите много лошо кълнели.“
Тази Нова година тръгнахме с жена ми от Търново за Варна, ама стигнахме до Калофер. Всъщност спряхме в Дряново за по една напитка и после излязохме на пътя в един проливен дъжд. От Дряново до манастира са няколко километра, но човекът, който ни качи, беше за Пловдив и така се озовахме в Калофер. Та този шофьор ни каза: „А, с тези шапки ви помислих за дечица, които са си дали парите за кифли и сега няма как да се приберат вкъщи. Иначе въобще и нямаше да спра.“
Непрекъснато ни мислят за студенти и дори за ученици. Как да кажа, че съм преподавател. „Студенти ли сте?“ „Дааа.“ Просто хората имат някакви изградени стереотипи. И затова ни спират.
Не е вярно, че сега стопът не върви. Шофьорите непрекъснато ми казват: „Върви ли стопът сега? Сигурно е много трудно... Едно време много пътувахме на стоп... Ама сега...“ Всъщност е точно обратното - сега пътищата са по-добри, колите са по-бързи и най-важното - има все повече хора, които са пътували на стоп. Само човек, който е висял 4-5 часа на някой разклон, знае за какво става дума.
виждам, че времето ми свършва и затова отивам към края. Всъщност имам два финала.
първи финал:
На входа на София, като идваш от Варна или Русе, при село Яна, има табелка за обратно, на която пише „Варна 475 км“ (или нещо такова). Всеки път, когато се връщах в София след дълго пътуване, понякога по 20 дни на стоп из страната, мръсен и изтощен, но все още жадуващ за път, но и за почивка... всеки път си мислех да спра колата, да сляза край пътя, да я изчакам да отмине, да си метна раницата на рамо и да тръгна обратно. И едновременно ми се искаше вече да се прибера вкъщи. Не знам дали мога да ви го обясня...
втори финал:
Миналата година при Чирпан ни спря една кола. Шофьорът слезе, за да отвори багажника да си приберем раниците. Протегна се, погледна мен и жена ми изпитателно и каза: „А, аз вас съм ви качвал и преди!“
Тогава си казах: „Край! Шофьорите, дето качват, вече са ни взимали по веднъж и сега почваме да ги повтаряме. Май ще трябва да се откажем от стопа.“
бонус (няколко думи след получаването на наградата):
Не мога да се сдържа да не ви разкажа една история на Владо, тя ми е любимата. Владо Шуменски всъщност е от Момчилград, но доста време живя във Варна, но, хайде, това е друга история...
Владо разказваше как с един приятел ги качили в една от най-старите волги - нали се сещате, онези с еленчето отпред... И двамата били много пияни и вместо да благодарят на шофьора, почнали да му натякват, че кара много бавно: „Хайде бе, карай малко по-бързо, айде де!“ Човекът най-спокойно и възпитано им обяснил, че не може да кара по-бързо и че ако дигне над 80, не може да вижда. „Как така не можеш да виждаш, бе? Айде, дай малко по-бързо, хайде де!“ Човекът примирено казал: „Добре.“ Стрелката показвала 70, 75, 80, 85... И в този момент предният капак рязко се отворил нагоре...
По-малко търпение имал друг шофьор. Качил Владо при Айтос (много кофти място за стоп, да знаете) и 20 км по-нататък спрял колата и казал: „Слизай!“ „Що бе?!“ „Много мълчиш!“
Владо беше пътувал на стоп с малкия си син от Шумен за Варна. Висяли на 5-и километър, никой не им спирал, а Владо почнал да се ядосва. Отминава ги очукана лада с дядо и баба, а Владо извиква след тях - „педераст“, мерцедес с чичко бизнесмен - „педераст“, джип с мутра и мутреса - „педераст“, семейство отива на море - „педераст“. На поредната кола си замълчал, само ги погледнал красноречиво, но синът му го дръпнал за ръкава и попитал: „Татко, и този е педераст, нали?“